Тяхната игра, нашата кожа

Тяхната игра, нашата кожа

Преди близо 4000 години във Вавилон действал един много показателен закон. Според параграф 229 от кодекса на цар Хамурапи, ако строител издигне къща, а тя рухне заради некачествена работа и убие собственика си, строителят се наказва със смърт.

Звучи сурово, нали? Направо нечовешко. Но в древен Вавилон явно са смятали, че когато градиш дом, в който друг човек ще живее, носиш пряка отговорност за това дали стените няма да паднат върху главата му.

Следващият параграф е още по-варварски – ако сградата убие сина на собственика, екзекутират сина на майстора. Разбира се, никой не предлага да връщаме законите на Вавилон. Идеята да наказваш невинни хора за чужди грехове е чудовищна. И все пак, отвъд тази древна жестокост прозира един фундаментален принцип, от който съвременните общества имат остра нужда: човекът, който вдига къщата, не може да бъде напълно освободен от последиците, ако тя се срути.

Близо четири хилядолетия по-късно писателят и изследовател на риска Насим Николас Талеб превръща същата философия в основа на книгата си Skin in the Game – да заложиш собствената си кожа в играта, тоест да носиш личен риск за решенията, които взимаш или налагаш на другите.

 

Принципът е пределно прост: ако вземаш решения, които засягат живота на други хора, трябва да носиш и част от последствията, когато грешиш. Ако печелиш от успеха, редно е да участваш и в загубите. Ако тласкаш някого към огромен риск, би трябвало самият ти да имаш какво да загубиш при евентуален крах. Иначе се ражда една твърде удобна система – успехът е личен, а провалът се разпределя между всички останали.

Примерите около нас са навсякъде:

  • Банкерът прибира бонуси за високите финансови резултати, но когато институцията изпадне в криза и се наложи спасяване с публични средства, сметката плащат данъкоплатците.
  • Консултантът взема тлъст хонорар за „революционна“ стратегия, а ако фирмата фалира след прилагането ѝ, той вече търси следващия си клиент.
  • Политическият анализатор вещае апокалипсис за N-ти пореден път, прогнозата му отново се разминава с реалността, но на следващата сутрин той пак е в телевизионното студио, за да обясни кога точно ще настъпи сривът.

Това е изключително комфортен начин на съществуване – особено когато разпределяш рисковете, без никога да ги поемаш лично.

А сега да пренесем същата логика в държавното управление. В крайна сметка държавата също е своеобразна къща – тя има своите архитекти, строители, надзорници, разпоредители с бюджета и хора, които диктуват правилата вътре в нея.

Само че в тази къща живеем ние.

Да започнем например с корупцията. Представете си общински служител, който взема подкуп, за да издаде незаконно разрешение, да прикрие нарушение или да облагодетелства определен човек. Парите влизат директно в неговия джоб. Когато обаче граждани пострадат от това решение, заведат дело и осъдят общината, обезщетението излиза от общинския бюджет. Тоест – от нашия джоб.

Печалбата е частна, загубата е обществена. Подкупът е за служителя, а сметката за щетите плащаме всички ние.

Същият въпрос важи с пълна сила и за незаконните действия на полицаи, прокурори, съдии и други представители на властта. Когато съдът установи, че гражданин е пострадал от действията на държавни органи, кой реално поема финансовите последствия? И дори при доказана лична вина – колко от тази цена се връща при виновния? Кой плаща? Институцията – отново от общия бюджет.

Има огромна разлика между това реално да носиш отговорност и това да носиш отговорност, за която плаща някой друг.

Но нека от парите преминем към нещо още по-важно. Например здравето.

В България здравноосигуреният (нещастник) с медицински проблем тръгва по познатия път – първо при личния лекар, после чакане за направление, след това записване на час. Понякога след дни, понякога след седмици, а при определени специалисти и изследвания – след месеци чакане.

 

Отиваш на преглед. Специалистът назначава изследвания. За тях трябва да организираш ново посещение – понякога с друго направление, на друга дата и в друго лечебно заведение.

Здравноосигуреният, който внася хиляди евро годишно за осигуровки, взима поредния „почивен“ ден от отпуската си, за да свърши и това. Или излиза в неплатен отпуск, което директно удря по джоба му. И без значение, че си плаща редовно всеки месец, редица изследвания изискват и доплащане.

После – обратно при специалиста за разчитане на резултатите. Там може да се окаже, че е нужно ново изследване. Или втори специалист. Или предоперативна консултация. Така медицинската диагностика започва да прилича на туристическа обиколка с предварително записване – само дето „туристът“ е болен и до края на „пътешествието“ може да го изнесат с краката напред.

Двете лица на здравната система
А сега си представете човек от политическия елит – със средства, „познанства“ и гарантиран бърз достъп до медицинска помощ. Когато можеш да заобиколиш почти цялото чакане, преживяваш здравната система по съвсем различен начин.

Единият чака три седмици за преглед при специалист. Другият влиза в кабинета още днес, веднага, сега. Единият жертва отпуската си за изследвания, а другият просто ги вписва между служебния си график и личните си ангажименти.

И ако на хората, които гласуват законите и бюджетите за здравеопазване, никога не им се налага да минат през лабиринта на обикновения пациент, доколко тези проблеми са техни? Доколко всъщност им пука? Когато кризата никога не застава лично на пътя ти, винаги е лесно да обясниш, че решаването ѝ „ще отнеме време“, и да продължиш по старому.

„No skin in the game“ – израз, който означава да вземаш решения, без да носиш личен риск от последствията им. Нека го проверим на пътя. За обикновения шофьор реалността е ясна: дупки, опасни участъци, лоша маркировка, липса на контрол, безразсъдни водачи и корупционни рискове в институциите, които уж трябва да гарантират сигурността ни.

Сега си представете министър или друг „държавен ръководител“ – специализиран транспорт, професионален шофьор, охрана. Контрастът е показателен. И двамата се движат по една и съща пътна мрежа, но изобщо не споделят едни и същи рискове. Може би институциите щяха да имат далеч по-силен стимул да контролират собствените си решения, ако политическата отговорност за опасните пътища не приключваше с поредното обещание, поредната проверка и поредното прехвърляне на вината между ведомствата.

Същият механизъм работи и при общественото разделение
Политиците отлично знаят, че страхът и гневът са най-силните инструменти за мобилизиране на избиратели. Когато убедиш едни хора, че другите са виновни за бедността, безработицата и несигурността им, политическата подкрепа идва лесно – особено ако им посочиш враг, когото да мразят, и се обявиш за техен спасител.

Въпросът е кой печели от това напрежение и кой остава да живее с последствията му. Политикът може безнаказано да обяснява на едната половина от обществото колко опасна и заплашителна е другата – по телевизията, в интернет, от парламентарната трибуна и по митингите – докато всяко различно мнение не бъде обявено за национално предателство.

 

И след това спокойно да си приключи работния ден и да си иде по живо, по здраво. Да се прибере при семейството, да хапне, да гледа телевизия и да си легне.

А междувременно хората, повярвали, че съседите им са врагове, продължават да живеят едни до други. Срещат се в магазините, по улиците, в училищата и в градския транспорт. Спорят, обиждат се, а понякога напрежението прераства в насилие – бият се, убиват се. За псевдополитика това противопоставяне е просто предизборна стратегия, а фактът, че някой е пострадал заради думите му, изобщо не го интересува. No skin in the game – никакъв личен риск, никаква лична цена.

Той е превърнал омразата в политически инструмент и спокойно продължава да говори за „национално единство“. От трибуната, разбира се. А навън – зад плътна охрана. No skin in the game.

Каква е политическата цена на неизпълнените обещания у нас? Виждаме я единствено в демократичната общност – под формата на отлив на гласоподаватели, и толкова. Нищо повече и никъде другаде. А демокрацията е система, в която овластените трябва да носят реална отговорност за начина, по който упражняват властта.

Но не мисля, че в България обществото е готово за демокрация или че изобщо я харесва. Тя изисква отговорност и личен избор, докато е много по-лесно всичко да ти бъде спуснато отгоре наготово. Затова и толкова хора все още си милеят по соца. Те не осъзнават, че единственият им шанс за нормален живот е именно демокрацията – демонизирана до такава степен, че още поне едно-две поколения тя трудно ще намери почва тук.

Така управляващите ще продължат да живеят в паралелна действителност, далеч от гражданите, за които проблемите на хората остават просто абстрактни числа, доклади и статистически таблици. Толкова. No skin in the game.

 

 

 

 

 

 

 

Снимка:AI

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *